Виктор Барух: 97-годишният български евреин, който отразява процеса срещу Айхман

Когато рождената ти година е 1921-а, на някои хора може да им е трудно да повярват на това. Виктор Барух, 97-годишен писател от София, изглежда по-скоро като на 67 години. Казва, че наскоро подписвал някакъв документ в посолството на Германия, което е само на няколко преки от блока, в който живее.

„Жената там ме попита: „Видях рождената Ви дата. Как успявате?!“ А аз отвърнах само, че такава е волята Божия. Тя рече: „Е, сигурно и Вие помагате на Бог някак си.“

Виктор Барух посреща гостите си в своя просторен апартамент с подове от дърво и голяма секция, пълна с книги, включително и собствените му романи. Вижда ми се най-милият, най-любезен и най-скромен човек на света.

Барух живее сам и е отказал предложението на внучка си да се премести при нея – може би защото е смятал, че ще бъде бреме за семейството й. На масата във всекидневната един лаптоп очаква някой да напечата нещо на него.

Барух предлага приятно ухаещо кафе от един термос и шоколадови бонбони и споменава, че вече 30 години живее в този хубав апартамент на 16-ия етаж. Гледката от огромния му балкон е удивителна. Както и нещата, които разказва на събеседниците си за историята и за дългия си живот.
Когато е на 28 години – през май 1943 г., той отива на протестен митинг в София. Българските евреи току-що са получили заповед да опразнят апартаментите и къщите си до три дни. Казано им е на кой товарен влак да се качат и кога, както и че багажът им не може да надвишава 10 кг на човек.

Виктор Барух си спомня онзи ден, все едно е било вчера. „В онази заповед, разпратена до евреите, не се казваше, че те ще бъдат изпратени в лагери на смъртта. Но те си знаеха.“

Според него има различни мнения по въпроса, дали протестът в онзи ден през май е бил организиран или спонтанен. „Доколкото си спомням, той стана спонтанно, направиха си го евреите. Повечето мъже бяха в трудови лагери из цяла България. Жените не знаеха какво да правят. Те първо се събраха при синагогата, а после започнаха да протестират.“

В онзи момент евреите от България действително не знаят, че ще бъдат спасени. Благодарение на храбри българи, включително и на християнски православни свещеници, няма депортации към нацистки лагери на смъртта. Докато 11 343 евреи от Тракия и Македония – и двете под българско управление по онова време, са депортирани и избити, 50 000 евреи са спасени, както е описано в новата книга „Българските евреи: жива история“, която ще бъде публикувана на 10 март 2018 г.

Бащата на Барух е починал няколко години преди тези събития. Заедно с майка им, Виктор Барух е изпратен в Пазарджик.

Майка му умира преди края на войната. Тримата братя в крайна сметка се срещат отново в София. Единият става функционер на комунистическата партия, другият – служител в магазин, а Виктор Барух отива за кратко на фронта, като редактор на фронтовия вестник.

Много години по-късно от Йерусалим идват добри новини. Адолф Айхман, който е бил архитект и организатор на Холокоста, е вече задържан от израелците. Военнопрестъпникът успявал да се укрива в Буенос Айрес до 1960 г. под името Рикардо Клемент, но екип на Мосад го залавя и го отвежда в Израел с рискована операция, по-късно послужила за сценарий на най-малко един филм.
„Беше чувство и на облекчение, и на радост – казва Виктор Барух 57 години по-късно в своя софийски апартамент. – Ние, българските евреи, толкова се радвахме, че той ще трябва да се изправи пред съда за стореното и най-сетне да получи правосъдие.

Тогава казах на един от колегите ми в Съюза на българските писатели: „Много искам да видя лицето на този човек!“ И ме изпратиха да го отразявам.“ Барух става единственият български репортер на процеса.

Барух се среща лице в лице с човека, планирал и изпълнил Холокоста: „Когато зърнах Айхман, видях човека, от когото съм бил спасен – защото той беше шефът на хауптщурмфюрера от СС Теодор Данекер, който дойде в София през 1943 година да се договаря с Белев.“ Данекер и печално известният български нацист Александър Белев са хората, планирали реално депортирането на евреите от България, което така и не се случва.

„И така, аз влязох в съдебната зала, видях Айхман да седи там, в една стъклена кабинка, и си помислих: „Ядец! Не ме хвана. Избягах ти.“ Виктор Барух отпива още една глътка от кафето си от термос.

„Айхман имаше армада от германски адвокати. Беше облечен прилично, изглеждаше много спокоен и приличаше на човек – точно както твърдеше през цялото време, – който просто е следвал заповеди. Разказът му всъщност беше интересен.“

Петдесет и шест години след процеса и след единствената смъртна присъда, изпълнена някога в Израел, в най-истинския смисъл на думата, антисемитизмът отново се възражда навсякъде. Това включва и столицата на България – София, където броени дни преди нашата приятна среща 1500 нацисти маршируваха из града в чест на Христо Луков – друг прословут нацист; където по стените пак никнат надраскани със спрей свастики, където „Mein Kampf“ – „Моята борба“, пак се предлага на книжния пазар и където радикални десни партии дори участват в правителството.

„Ние трябва да продължим да се борим. Трябва да не си мълчим – казва Виктор Барух. – Трябва да надигаме глас и да правим демонстрации. Да се пишат петиции и декларации. Тъкмо това правят „Шалом“ и други организации. Онези съзнателни националисти, чиито идеи до голяма степен са в унисон с нацистките идеи, са една от най-големите опасности пред нас.“

Виктор Барух – един от малцината български евреи, които не имигрират в Израел през 1948 г., все още пише – включително и една малка книжка за процеса на Айхман, която ще излезе скоро на страниците на в-к „Еврейски вести“.

„Гледам да не стоя без работа. Имам си този компютър и пиша много.“ Освен това той има и своята внучка. И много размишлява: „Мисля си за смъртта. Тя е неизбежна. Но се опитвам да я държа надалеч.“

There is also an English version of this article. Auch gibt es eine deutsche Version dieses Artikels.

Comments are closed, but trackbacks and pingbacks are open.